На прага на 2026 г. геополитиката все повече напомня шахматна дъска, където ходовете не са просто реакция на „новина от деня“, а част от промяна в правилата на играта. Глобализацията, която десетилетия работеше по инерция – с евтино производство, свободни суровини и сигурност като даденост – отстъпва място на логиката за контрол. Контролът над ресурси, индустриален капацитет и технологични възли се превръща в стратегически актив.
Тази логика е основа на китайската външнополитическа и индустриална стратегия. За Пекин светът е взаимосвързана система, в която всяка зависимост може да бъде лост. Така наречените „редки метали“ са само върхът на айсберга – действителното предимство на Китай е в индустриалната инфраструктура: преработка, рафиниране, производство на междинни компоненти. Това позволява на Пекин да влияе на темпото и цената на международните технологични вериги, без да извършва военни действия.
Китай изгражда нов търговски флот, който може да бъде използван и за инвазия в Тайван. През последните години страната започна активно да използва този лост – чрез ограничения, лицензи, административни забавяния и сигнални действия. Това е действието на „сивата зона“: не е война, но натиск; не е блокада, но несигурност. Когато ресурсите и веригите на доставки се превръщат в елемент на национална сигурност, големите държави търсят контрол – директен или индиректен. В този контекст Тайван придобива особено значение.
Тайван не е само политически казус – той е глобален технологичен център. В свят, където чиповете са новото черно злато, контролът върху високите технологии означава контрол върху иновациите, военните технологии и макроикономическата устойчивост. Това превръща острова в „структурен залог“ – потенциална причина за поемане на значителен риск.
Но визията „инвазия сега или никога“ пропуска няколко основни детайла. Първо, принудата не е равнозначна на война. Съществува широк набор от междинни действия: блокади, учения, прекъсвания на търговски коридори, кибератаки, икономически натиск. Второ, инвазията е най-скъпият и необратим сценарий, изискващ множество условия: бърза победа, контрол на ескалацията, икономическа устойчивост и вътрешнополитическа стабилност.
Реалистичният сценарий включва „ескалация на принудата сега“, докато прозорецът за стратегическо предимство е все още отворен. Ако в Пекин се утвърди усещането, че Западът застрашително изгражда алтернативни вериги и капацитети, а Тайван укрепва, мотивацията за действие – дори под прага на война – ще нарасне.
Има и вътрешни фактори: забавяне на икономиката, демографски натиск, нужда от политическа мобилизация. В авторитарни системи, когато компетентността е под съмнение, често се компенсира с демонстрации на сила. Но това също крие риск – национализмът е мощен катализатор. Всяка прекомерна реторика за „възраждане“ и „историческа справедливост“ може да създаде капан: отстъплението изглежда като слабост, а слабостта поражда вътрешни опоненти.
Точно затова стратегическите лостове – критични материали, междинни продукти, технологични възли – стават предпочитани средства за натиск. Това е „твърдост без инвазия“, икономическо обграждане, което удря слабостите на Запада в логистиката, индустриалното време и стратегическите запаси. А докато западният отговор изисква години за нови мини и рафинерии, Китай може да маневрира в рамките на дни.
Каква е вероятността за инвазия през 2026 г.? Около 5-12%. По-вероятен е сценарий на криза в сивата зона – блокади, инциденти, демонстрации на сила – с вероятност 20-35%. В по-дългосрочен план (2026-2030) рискът от принудително решение, включително инвазия, нараства до 20-35%, особено ако се съчетаят технологични, стратегически и вътрешнополитически фактори.
Истинският риск обаче е свързан с втвърдяване на логиката на неизбежността. Ако и двете страни започнат да вярват, че прозорецът се затваря, всяка ще поема все повече риск. Между тях стои новата геополитическа валута – чипове, критични ресурси и индустриални капацитети.
В този контекст инвазията остава „крайната опция“, но не и най-вероятната. Много по-вероятно е Пекин да продължи стратегия на натиск, в която демонстрацията на сила е средство за контрол – а не крачка към саморазрушение. Текстът представлява аналитичен сценарен прочит на тенденциите и стимулите, а не прогноза или препоръка за действие. Геополитиката се променя бързо и често нелинейно, особено по време на инциденти, вътрешнополитически шокове или грешни изчисления.