На прага на 2026 година, геополитическата ситуация все повече наподобява шахматна дъска, където ходовете не са просто реакция на събития, а част от промяна в самите правила на играта. Глобализацията, която десетилетия работеше на автоматичен режим, отстъпва пред логиката на контрола. Контролът над ресурси, индустриален капацитет и технологични възли става стратегически актив.
Тази логика е основополагающа за външнополитическата и индустриална стратегия на Китай. За Пекин светът не е просто серия от отделни кризи, а взаимосвързана система, в която зависимостите служат като лостове. „Редките метали“ са само малка част от картината – реалното предимство на Китай се състои в индустриалната инфраструктура: преработка, рафиниране и производството на междинни компоненти. Това дава възможност на Пекин да влияе върху темпото и цената на международните технологични вериги.
В последните години Китай активно използва този лост, прилагани ограничения, лицензи, административни забавяния и изрази на натиск. Това е силата на „сивата зона“: не е война, но е натиск; не е блокада, но е несигурност. А когато ресурсите и веригите на доставки стават част от националната сигурност, големите държави търсят контрол. В този контекст Тайван придобива особена важност.
Тайван не е само политически казус; той е глобален технологичен възел. В свят, в който чиповете са новото нефт, контролът над високите технологии означава контрол над иновации, военни технологии и макроикономическа устойчивост. Островът по този начин се превръща в „структурен залог“, заради който могат да се реализират значителни рискове.
Но тезата „инвазия сега или никога“ пренебрегва важни детайли. На първо място, принудата не е равна на война. Съществува широк набор от междинни действия: блокади, военни учения, прекъсвания на търговски коридори, кибератаки и икономически натиск. На второ място, инвазията е скъп и необратим сценарий, изискващ множество условия: бърза победа, контрол на ескалацията, икономическа устойчивост и стабилност.
Реалистичният сценарий е различен: „ескалация на принудата сега“, докато прозорецът за стратегическо предимство е все още отворен. Ако в Пекин се затвърди убеждението, че Западът изгражда алтернативи, а Тайван укрепва позициите си, тогава желанието за действие дори и под прага на войната ще нарасне.
Има и вътрешни фактори, като забавянето на икономиката, демографския натиск и нуждата от политическа мобилизация. В авторитарни системи, когато способността е под съмнение, често се компенсира с демонстрации на сила, което влече рискове. Национализмът е ускорител, трудно контролируем. Прекалено агресивната риторика може да изглежда като слабост и да създаде вътрешни опоненти.
Така стратегическите лостове – критични материали, междинни продукти, технологични възли – се установяват като предпочитано средство за натиск. Това е „твърдост без инвазия“, икономическо обграждане, което удря слабостите на Запада в логистиката и стратегическите запаси. А докато западните отговори изискват години, Китай може да действа в срок от дни.
Каква е вероятността за инвазия през 2026 година? Около 5-12%. За по-вероятен сценарий се смята криза в „сивата зона“ – блокади, инциденти и демонстрации на сила, с вероятност 20-35%. В дългосрочен план (2026-2030) рискът от принудително решение, включително инвазия, нараства до 20-35%, особено ако се съберат технологични и стратегически фактори.
Истинският риск обаче е втвърдяването на логиката на неизбежността. Ако и двете страни започнат да вярват, че времето изтича, всяка ще поема все повече рискове. В това отношение инвазията остава „крайна опция“, но не и най-вероятната. По-вероятно е Пекин да продължи стратегията на натиск, в която демонстрацията на сила е средство за контрол, а не стъпка към саморазрушение. Този текст представлява анализ на тенденции и стимули, а не прогноза или препоръка за действия.