На прага на 2026 г. геополитиката все повече наподобява шахматна дъска, където ходовете не са просто реакция на актуални събития, а част от променящите се правила на играта. Глобализацията, която десетилетия функционираше на автопилот с евтино производство, свободни суровини и сигурност като даденост, отстъпва място на логиката на контрола. Управлението на ресурси, индустриален капацитет и технологични възли става основен стратегически актив.
Тази логика е в основата на китайската външнополитическа и индустриална стратегия. За Пекин светът не представлява поредица от изолирани кризи, а взаимосвързана система, в която всяка зависимост може да се използва за натиск. Тази доминираща роля на Китай в индустриалната инфраструктура, включително преработка и производство на компоненти, дава възможност на страната да влияе на темпото и цените в чуждите технологични вериги без военна интервенция.
В последните години Китай активно използва този натиск чрез ограничения, лицензи и административни пречки. Това е характерно за т. нар. „сива зона“: без война, но с натиск; без блокада, но с несигурност. Когато ресурсите и веригите на доставки стават част от националната сигурност, силните държави търсят разнообразие от контроли – пряко или косвено. В този контекст Тайван придобива особено значение.
Тайван не е единствено политически проблем; той е глобален технологичен възел. В свят, където чиповете са новото злато, контролът върху високотехнологичното производство е равнозначен на контрол върху иновациите, военните технологии и икономическата стабилност. Това прави острова „структурен залог“, който би могъл да предизвика сериозен риск.
Тезата „инвазия сега или никога“ не отчита важни детайли. Първо, принудата не е синоним на война. Съществуват разнообразие от междинни действия: блокади, учения и кибератаки. Второ, инвазията е скъп и необратим сценарий, който изисква множество предварителни условия.
Реалистичният сценарий предвижда „ескалация на принудата в момента“, докато е все още наличен стратегическият прозорец. Ако в Пекин се утвърди усещането, че Западът изграждане алтернативи и Тайван се укрепва, мотивацията за действие под прага на война ще нарасне.
Има и вътрешни фактори, като икономическо забавяне и политическа мобилизация. В авторитарни системи, когато правителството е под съмнение, демонстрацията на сила е често използвана за компенсация. Всяка прекалена реторика за „възраждане“ рискува да предизвика вътрешна опозиция.
Точно затова стратегическите лостове като критични материали и технологични възли стават предпочитани инструменти за натиск. Това е „твърдост без инвазия“, икономическо обграждане, което атакува слабостите на Запада в логистиката и стратегията. Докато Западът реагира с години, Китай може да маневрира в рамките на дни.
Вероятността за инвазия през 2026 г. е около 5-12%. Сценарий с криза в сивата зона е много по-вероятен. В по-дългосрочен план рискът от принудително решение за инвазия достига 20-35%, особено при съвпадане на ключови фактори.
Истинският риск е утвърдяване на логиката на неизбежността. Ако двете страни започнат да вярват, че времето изтича, всяка ще поеме повече рискове, за да се задържи в играта. В този контекст инвазията остава крайна опция, но много по-вероятно е Пекин да продължи стратегията си на натиск. Този текст предоставя аналитичен прочит на тенденции и не е предвиждане на действия.

