На прага на 2026 година геополитиката все повече прилича на шахматна дъска, където ходовете не са вече реакция на новини от деня, а част от промяна в самата игра. Глобализацията, която десетилетия работеше на автопилот – с евтино производство, свободни суровини и сигурност, която се счита за даденост – отстъпва място на логиката на контрол. Контролът над ресурси, индустриален капацитет и технологични възли се превръща в стратегически актив.
Тази логика е в основата на китайската външнополитическа и индустриална стратегия. За Пекин светът не е просто поредица от отделни кризи, а взаимосвързана система, в която всяка зависимост може да служи като лост. Така наречените редки метали са само върхът на айсберга – реалното предимство на Китай се състои в индустриалната инфраструктура: преработка, рафиниране и производство на междинни компоненти. Това му позволява да влияе на темпото и цената на чуждите технологични вериги, без да е необходимо да използва военна сила.
В последните години Китай започна да използва този лост по-активно – чрез ограничения, лицензи, административни забавяния и сигнални действия. Това е силата на сивата зона: не е война, но оказва натиск; не е блокада, но създава несигурност. Когато ресурсите и веригите на доставки се превръщат в елемент на националната сигурност, големите държави търсят контрол – пряк или индиректен. В този контекст Тайван придобива особено значение.
Тайван не е само политически въпрос, а глобален технологичен център. В свят, в който чиповете се считат за новото черно злато, контролът върху високотехнологичното производство означава контрол върху иновации, военни технологии и макроикономическа стабилност. Това прави острова структурен залог – потенциална причина за поемане на голям риск.
Но тезата за инвазия „сега или никога“ пропуска няколко ключови аспекта.
Първо, принудата не е равнозначна на война. Съществува широк спектър от междинни действия: блокади, учения, прекъсвания на търговски коридори, кибератаки и икономически натиск.
Второ, инвазията е най-скъпият и необратим сценарий, който изисква множество условия: бърза победа, контрол на ескалацията, икономическа устойчивост и вътрешнополитическа стабилност.
Реалистичният сценарий е различен: ескалация на принудата сега, докато прозорецът за стратегическо предимство е все още отворен. Ако в Пекин се затвърди убеждението, че Западът наистина изгражда алтернативни вериги и капацитети, а Тайван се укрепва, тогава мотивацията за действие – дори под прага на войната – ще нарасне.
Има и вътрешни фактори: забавяне на икономиката, демографски натиск и необходимост от политическа мобилизация. В авторитарните системи, когато компетентността е под съмнение, често се компенсира с демонстрации на сила. Но и това крие риск – национализмът е ускорител, който трудно може да се контролира. Всяка прекомерна реторика за възраждане и историческа справедливост създава капан: отстъплението изглежда като слабост, а слабостта генерира вътрешни съперници.
Точно затова стратегическите лостове – критични материали, междинни продукти и технологични възли – стават предпочитано средство за натиск. Това е твърдост без инвазия, икономическо обграждане, което атакува слабостите на Запада в логистика, индустриални периоди и стратегически запаси. Докато западният отговор изисква години – нови мини, рафинерии, вериги – Китай може да маневрира в кратки срокове.
Каква е вероятността за инвазия през 2026 година? Около 5-12%. По-вероятен е сценарият на криза в сивата зона – блокади, инциденти, демонстрации на сила – с вероятност 20-35%. На по-дълъг хоризонт (2026-2030) рискът от принудително решение, включително инвазия, нараства до 20-35%, особено ако съвпаднат технологични, стратегически и вътрешнополитически фактори.
Истинският риск обаче е свързан с втвърдяване на логиката на неизбежността. Ако и двете страни започнат да вярват, че прозорецът се затваря, всяка от тях ще поеме все по-голям риск. Между тях стои новата геополитическа валута – чипове, критични ресурси и индустриални капацитети.
В този контекст инвазията остава крайна опция, но не и най-вероятната. Много по-вероятно е Пекин да продължи стратегията на натиск, в която демонстрацията на сила служи за средство за контрол, а не крачка към самоунищожение.